Гледаше с празен поглед Луната. О да, с нея бяха приятелки. Вече десет години се взираше в това голямо, бяло око. Понякога загадъчно, забулено в облаци, а друг път греещо ярко като слънце.
- Ще ми помогнеш ли? – шепнеше като дете, но окото мълчеше тъжно. Вече порасна и не питаше. Само се гледаха.
Тишината. Да, това беше другата й приятелка. Обвиваше я в наметалото си денонощно. Когато беше малка имаше повече посетители. Някои идваха тайно, а други с плам в очите. Така разбра, че кралят – нейният баща е бил отровен от брат си. Вече десет години чичо й управляваше. В началото я съжаляваха. Беше сираче, а по кръв – принцеса. Носеха й вкусна храна, даваха й надежда, че скоро ще бъде освободена. Тъмницата не беше за малки момиченца. С времето я забравиха. Остана някъде в миналото като поредната жертва на кроежи за власт и богатства. Една от многото, които плащаха със свободата или живота си, за да управляват тираните.
Дрехите й бяха къси и тесни, но вече не се сещаха да й донесат нови. Вечер зъзнеше, а денем търсеше слънчевите лъчи, за да се стопли. За разлика от нея килията през годините не се промени. Беше все така студена и влажна, мрачна като дните й. Едно ранно утро я изведоха сънена и премръзнала. Отново беше с наметалото на Тишината. Никой нищо не продума. По коридорите на двореца цареше суматоха. Ако някой случайно я разпознаеше падаше на пода превит на две. Това би я разсмяло, ако не беше вкочанена от страх. Предполагаше, че търпението на чичо й се е изчерпало. Водеха я към нейната смърт. Когато влезе в тронната зала, премигна заслепена. Заляха я детски спомени за това величествено място. Тронът – най-могъщият символ на власт, зееше празен. Блъснаха я върху него и започнаха да ръкомахат разпалено. Не разбираше какво крещят, какво искат от нея и какво ги вълнува. Дългите години на глад и мизерия я сринаха. Тя припадна и потъна в топла забрава далеч от всичко.
След три дни се събуди кралица. В невероятно пухено легло, в просторна бяла стая с огромни прозорци. Слънцето я къпеше с лъчите си, а луната чакаше някъде скрита, за да я приветства по-късно. Свобода! О да, тя беше вече свободна – единственото, което я вълнуваше. Тази мисъл караше устните й да се разтегнат в усмивка. Нещо съвсем ново за нейното изстрадало лице. Не я интересуваше, че чичо й беше убит на бойното поле. Тя беше единствената законна наследница и сега получаваше всичко.
- Кралице, трябва да се омъжите. Бракът ви е уговорен с принц Вилхем от Кървавото кралство. Той е ваш връстник и ще бъдете щастлива с него. – говореше нейният първи съветник.
- Защо го наричат Кърваво? – изведнъж се досети да попита. Думата й навяваше единствено ужас.
- Защото всяко провинение се заплаща с кръв. Такива са законите им. – погледна я студено съветникът й. Имаше чувството, че той премълчава нещо. Може би, че един ден тя също ще плаща...може би..
Съзрял паниката в очите й мъжът промълви неуверено:
- Правилата не важат за членовете на кралското семейство.
Тя се почувства измамена. Думата свобода изведнъж избледня и на нейното място се загнезди нещо друго. Непознато, мрачно и необратимо.
Срещата с бъдещият й съпруг беше пълен провал. Разбрал за нейната красота и невинност, бащата на принц Вилхем беше поискал лично ръката й. Сам кралят я беше пожелал за съпруга.
Знаеше, че сега е момента да се сдобие с богато царство и млада жена. Блед и слаб синът се подчини на бащината воля. Скоро беше плащал с кръв за поредното си непокорство и вече нямаше сили да се съпротивлява.
- Не, не искам. Никога няма да се омъжа за вас. – изпищя кралицата. Преди да напусне разплакана тронната зала тя изслуша заплахата от жестоките устни на краля:
- Вашият народ ще плати с кръвта си за детинското ви поведение. Ако не станете моя съпруга, ще ви обявя война! Нямате избор!
Часове по-късно вятърът галеше косите й, голите й рамене обвити с бял ефирен шал и дълга, сатенена рокля покриваща глезените й. Стоеше като тъжна статуя, търсеща помощ. Ах, защо се бави нейната тайна приятелка? Защо не изгрява?! Кралицата протягаше ръце към небето. И ето облаците я разкриха – далечна и магична.
- Помогни ми. Върни ми свободата, моля те. Скоро ще ме отведат далеч от тук. В чуждо кралство, при зъл и мрачен владетел.
И в този миг Луната я чу. Незнайно защо и как. Може би това се случва само в приказките или само на тези, които вярват с чисто сърце.
Протегнатите ръце на момичето се превърнаха в крила, тялото й се преобрази. На перваза на балкона се появи бяла, нощна сова. Птицата трепна, огледа се наоколо, поклони се на Луната и полетя. Издигна се, свободна, волна и потъна в прегръдката на нощта. След нея полетя и Тишината.
Русофилите у нас са 78%, а русофобите - ...
Едно „да” е четири милиарда „не”
Поздравления!
Прегръдка, приятелко!
Весели празници!
Краят за принцесата е приказен.
Надявам се държавата да е ... Феникс!
Поздрави!
И аз си харесвам героинята и съжалявам за тъжната й съдба, но понякога на човек не му е писано да има лек живот.
Голяма прегръдка и от мен.:)
Благодаря ти. Весели празници и на теб!
Да си пожелаем както приказките често имат хубав край, такъв да има и в реалния живот.:)
Благодаря ти.
Поздрави и на теб, Кате!
Сега прочетох коментарите...Това, че е вече сова, тъжна съдба ли е? Според мен совата е тайнствена птица, птица на мъдростта - така казват, едно добро решение за край. А и може да има продължение:)
За мен птиците са символ на свобода, а в случая бялата сова я свързах с луната. Ако се беше помолила на слънцето можеше да е чайка или гълъб примерно. За мен съдбата й е хубава, макар и малко тъжна. Хубаво е да си птица.
Благодаря ти!
