Логически капан

Бившето ми гадже – Вихрен, заради когото загубих работата си беше на мнение, че идеята за съдбата е проекция на ограничения човешки разум, целяща единствено да осмисли жалкото ни съществуване. Много ще спечелим, казваше той, ако не се занимаваме с дрънканици за мисия в живота, а се съсредоточим повече върху въпроса, как да ядем кюфтета всеки ден. Но сегашното си положение – аз съм най – популярната телевизионна водеща в национален ефир, бих могла да опиша с една единствена дума – съдба. Понякога будувам до късно, въртя се в леглото и си представям как срещам Вихрен, как му се усмихвам саркастично и му заявявам – Виждаш ли, цяла България ме познава, а ти си последният човек, за когото мисля преди да заспя! Разбира се, това никога няма да се случи – Зорница Павлова не би говорила с обикновен оператор.

Винаги съм била свръхенергичен човек, преливащ от планове и проекти, които обикновено осъществявах. В мобилния си имах над петстотин номера и считах повечето от притежателите им за приятели. Говорех много, пиех много, пушех много, спях малко и с работата ми като водеща на лайфстайл предаване в една второразрядна телефизия, срещнах неповторими личности. Обиколих Европа, купих си апартамент в София, въобще можех да се нарека успешен млад човек. Когато някой ми се оплачеше, че страда от депресия, кимах разбиращо, но всъщност не си давах сметка за какво точно говори. Бях щастлива. До деня, в който не сгащих Вихрен със собствената ми шефка, при това в собствената ми спалня. Тя – от чувство за вина прекрати договора ми, а Вихрен – от чувство за дълг и предложи брак. В рамките на три дни, загубих работата си, гаджето си, достойнството си. В следващите месеци се въргалях в леглото, пушех по няколко кутии цигари, не отговарях на телефонни обаждания, не се срещах с приятели, бях убедена, че съм най – ограниченото същество на планетата. Не можех да се съсредоточа – не четях, не гледах телевизия, не си скубех веждите, защото беше твърде фина работа, изискваща концентрация.

На третия месец сестра ми нахлу с взлом, огледа апартамента и заяви, че моето си е чиста проба депресия. Така, принудително придружена, се озовах в кабинета на д-р Милчева, която ми предписа антидепресанти и ме посъветва да сменя обстановката за няколко седмици. Ако бях предишния човек, щях да замина за Рим или Лондон, но с малкото спестени пари не можех да си го позволя. Стори ми се приемливо да погостувам на сестра ми в Пловдив, но тя заекна, което и се случваше винаги, когато лъжеше. В момента с мъжа и били твърде заети с новооткрития ресторант, отсъствали по цял ден, което било равносилно на сегашната ситуация, каква е разликата, питаше тя, дали ще стоя сама в София или в Пловдив. Освен това, правили опити за зачеване, нали бих се съгласила, че ще е неуместно да правят опити, докато някой диша в другата стая. Да, напълно неуместно би било, съгласих се, да дишам в другата стая. Хей, продължи тя, ти нямаше ли приятелка от провинцията, която страдаше от депресия? Защо не погостуваш на нея, тя би могла да те посъветва.

Сестра ми говореше за Пресяна от Сандански, моя колежка от университета, която страдаше от депресия, откакто я познавах. Тази нейна особеност, аз бях окачествила като белег на артистичност и това мое убеждение се затвърди напълно при последната ни среща, когато Пресяна ми довери, че е започнала да се занимава с писане. Ако срещнете Пресяна, най – вероятно, също като мен, ще решите, че депресията е най – безобидното разтройство, което може да ви сполети. Пресяна беше най – уравновесеното и търпеливо създание, което бях срещала. Тя беше красива, облечена с вкус, с приятни маниери и не на последно място - несравним кулинар. Искрено се възхищавах на това и умение, тъй като можех да готвя единствено яйца. На вечерите, организирани от нея, когато излапвах по три порции и разпусках колана си, често мечтаехме как ще и отида на гости в Сандански, а тя ще ми приготви точена баница, боб в гърне или домешен лучник. Звъннах и. Попитах я как е.

-Щастлива съм – отвърна тя – всъщност никога не съм била по – щастлива! Изпитах истинска омраза към Пресяна и към всеки човек на тази планета, който можеше да се нарече щастлив.

-Значи се пребори с депресията? – попитах с надежда.

-О, да, депресията е минало, както вече казах, щастлива съм и се надявам това да не се променя скоро.

- Предполагам, че има нещо ново около теб. Някой мъж, може би? – залюбопитствах аз.

-Мъж ли? Не! Само баща ми. Наложи се да живеем заедно на вилата, след като къщата ни в Сандански изгоря.

-Къщата Ви е изгоряла? – почти креснах аз.

-Да, да, неприятен инцидент с парното. Но не се тревожи, това са бели кахъри. – отвърна Пресяна с най – успокояващия тон, на който бе способна. – Стига за мен, ти как си? «Къщата Ви е изгоряла, твърдиш, че си щастлива и казваш Стига за мен!» – едва се сдържах да не изригна, но тогава една мисъл ме възпря. Щом Пресяна е преодоляла депресията и е щастлива, въпреки загубата, навярно може да ми помогне. Попитах я приема ли гости, казах, че искам да си поговорим лично.

-Разбира се, Зори! – изчурулика тя.- Вита баница, боб в гърне, нали помниш? Хващай автобуса, въобще не го мисли. Уговорихме се с баща и де ме чакат на автогарата в Сандански на следващия ден.

Пристигнах по обяд, в най – палещета жега. Огледах се и забелязах Пресяна, която ми махаше. Стоеше до един москвич и държеше кутия за храна, а до нея пушеше около сто и петдесет килограмов мъж на средна възраст. Приближих ги.

-Зори, как се радвам да те видя! Колко си се разхубавила! Но ти винаги си била хубава! – започна Пресяна, а в тона и имаше нещо приповдигнато, нещо различно от обичайното.

-Баща ти сигурно харесва антиките, изглежда в отлично състояние. – посочих към москвича.

-Най – големият пич кара москвич. – каза бащата на Пресяна и избухна в доволен смях.

-Колата изгоря заедно с къщата – обясни Пресяна.

-Наричай ме чичо Станчо. – каза баща и и протегна месестата си ръка.

-Наистина съжалявам за къщата и колата. – промърморих аз.

-Колелото на живота се върти. – каза чичо Станчо и описа кръг във въздуха. – Понякога си горе, понякога долу! Опитваше се да изглежда бодър, но очите му се насълзиха.

-Направих еклери! – каза Пресяна и размаха кутията за храна пред носа ми.

Качихме се в москвича, аз на предната седалка, а Пресяна отзад. Тя отвори кутията и я протегна към нас.

-От всички сладкиши най – обичам еклери! – каза чичо Станчо и заграби няколко. Аз си взех един. Беше наистина вкусен.

-Вилата ни е на пет километра оттук, съвсем наблизо. Дори не е в населено място. Струвам ли ти се подивяла? – попита Пресяна и се разкикоти.

-Не, Преси, не си подивяла, а сега, като те видях, наистина повярвах, че си щастлива. Направо сияеш.

-М-м-м-м, страхотни еклери! – каза чичо Станчо и излапа още няколко.

-Посветила съм се изцяло на писането.Дори не гледам телевизия. Сякаш нищо друго вече не е от значение.

-Дай едно еклерче! – изхленчи чичо Станчо и си взе няколко.

-Природата много ще ти хареса!

-Наистина е красиво! – казах и погледнах през прозореца, за да изглежда, че съм запленена. Чичо Станчо свърна по някакъв черен път и след петминутно друсане спряхме пред вилата. Беше двуетажна бяла къща, с метална ограда, а на метри от оградата течеше малка рекичка. В двора лаеше куче.

-Сега ще видиш Пирин, моята най – голяма любов. – каза Пресяна и отвори портата. От двора се измъкна черно – кафяво, средно на ръст куче. Пресяна пипна муцуната му, а то облиза ръката и.

-Бил е професор, но се е пенсионирал! – каза и избухна в смях.

-Баща му беше професор. – намеси се баща и – а този е развей прах. Пресяна се приближи до мен и ми зашепна поверително.

-Пирин е син на старото ни куче – Балкан. Баща ми го подари, когато беше пале на свой познат, но сега е спрял да гони и ни го върнаха. Знаеш ли какво? – зашепна още по – тихо Пресяна – веднъж отидохме на поляната и той ми довери, че иска да е домашно куче. Оттогава спи при мен.

-Той ли ти довери? – попитах и погледнах Пресяна, за да се убедя, че е просто щастлива, а не луда.

-Е, не го каза в прав текст, но аз разбрах смисъла.

Кучето ме погледна така, сякаш искаше да каже «Вярно е!»

-Казват, че кучетата могат да броят до пет. – казах, докато го гледах. Пирин изпръхтя, врътна си и влезе в двора.

-Нали ти казах, пенсиониран е! – засмя се Пресяна.

Последвахме кучето, което прекоси верандата и влезе в къщата. Озовахме се в дневна с камина, диван и голяма маса. Кухнята беше отделена от дневната със старомоден барплот. Пирин се заизкачва по вътрешната стълба, която беше разположена в левия ъгъл на дневната.

-Хайде! – каза Пресяна.- Иска лично да ти покаже стаята. Качих се след кучето, а Пресяна вървеше след нас. Озовахме се в дълъг коридор, от двете страни на който имаше по две затворени врати.

-Баща ти на втория етаж ли спи? – попитах, докато си представях как чичо Станчо промъква туловището си през тесния отвор на вътрешната стълба.

-Не, той дори не се качва тук. Спи във външната стая, при телевизора.

Пирин спря пред една от вратите и замаха с опашка.

-Това е твоята стая. – каза Пресяна и отвори вратата. – Нашата с Пирин е отсреща.

В стаята имаше легло, малък гардероб и огромна библиотека, която не беше успяла да побере всички книги. Бяха скупчени и по пода, а под леглото се подаваха пълни кашони.

-Ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш. – усмихна се Пресяна.

-Трябва да се върна до града! – провикна се чичо Станчо от долния етаж.

-Купи захар.- извика Пресяна, а после ме погледна.

-Настанявай се удобно. Аз ще направя кафе.

Сякаш по команда Пирин излезе от стаята, а стопанката му го последва.

Подредих дрехите си в малкия гардероб, преоблякох се в спортен екип и слязох по стълбата. Пресяна и Пирин седяха на верандата, а на малката масичка димяха две чаши с кафе.

-Последните топли дни. Трябва да им се радваме. – усмихна се Пресяна. Аз седнах на пейката и отпих от кафето.

-Дори слънцето вече не ме радва. Чувствам се ужасно. – промърморих. После разказах на Пресяна за раздялата, уволнението, депресията.

-Има една африканска поговорка .– каза Пресяна и запали нова цигара. – След дъжд идва хубаво време.

-Откога стана такъв философ? – усмихнах се.

-Откакто дойдох тук и баща ми доведе Пирин.

-Явно си много привързана към него.

Пресяна ме изгледа дълго, сякаш преценяваше нещо.

-Ето какво. Ще ти кажа как станах такъв философ.Но, моля те, не ме обявявай за луда. – каза и се втренчи в мен.

-Разбира се, че няма, Преси. – хванах ръката и. Тя се загледа в неопределена точка пред себе си.

-Казват, че Господ има план за всеки от нас. Разбираш ли, всеки трябва да изиграе определена роля в живота си, но най – странното е, че никой не знае сценария предварително. Но понякога преживяваме неща, от които разбираме по малко за мисията си.

Кимнах, за да продължи.

-Преди три месеца бях в толкова тежка депресия, че въобще не ставах от леглото. Бях пила всеки антидепресант, който можеш да намериш в аптеката. Полза – никаква! Баща ми беше отчаян. Една сутрин дойде и каза, че иска да поговоря с един човек, някакъв психиатър, когото му препоръчали. Отидох в кабинета му несресана и воняща на пот. Поговорихме си малко за провежданата до сега терапия. После ме попита:

-Пресяна, можеш ли да помислиш и да ми посочиш период в живота си, в който си се чувствала щастлива. Имам предвид, наистина щастлива.

Помислих. Върнах назад целия си живот. И се сетих за Балкан – старото ни куче. Спомних си как ходехме заедно на реката, къпехме се и аз дълго му говорех. Той беше страхотен слушател. Понякога на най – драматичните моменти, ме поглеждаше и кимаше. Вярваш ли ми? Звучи шантаво, но е самата истина. Прекарахме заедно цялото лято, тук, на вилата. Точно преди да си тръгнем, той умря. Не знам каква беше причината, не беше болен, нито зле гледан. Просто една сутрин баща ми го намери мъртъв в колибата.

-Съжалявам.- казах.

-Докторът изслуша историята и ме попита.» Значи тогава си била наистина щастлива? Онова лято, на вилата, с онова куче?» Кимнах. «А сега помисли отново – продължи той. – Ако отново живееш на вилата, със същото куче, ще бъдеш ли щастлива?» Помислих малко и отговорих утвърдително. И ето най – странната част от историята. След две седмици къщата ни изгоря. Нямахме друг избор, освен да дойдем на вилата, нямаме друг дом. А след няколко дни собственикът на Пирин ни го върна. Повярвай ми, той е копие на баща си.

-Преси, нали разбираш, че това е просто случайност?

Пресяна сякаш се засегна от покровителствения ми тон.

-Така ли мислиш? В гласа и долових гняв.

-Нали не смяташ, че докторът е подпалил къщата Ви, за да ти даде урок или нещо подобно?

-Не допусках, че мислиш толкова праволинейно!

-Не мисля праволинейно, но смятам, че не можеш да се правиш на щастлива, ако не си, само защото си заявила на някакъв доктор, че ще бъдеш щастлива при определени обстоятелства.

-Но аз наистина съм щастлива!

-Сигурна ли си?

-Не си мисли, че хвърча из облаците всеки миг. Както каза доктора, не е нормално да сме щастливи постоянно. Но съм спокойна и удовлетворена от това, което имам.

-Този доктор да не е някакъв гуро ?

Пресяна запали цигарата си твърде нервно.

-Тогава отговори на въпроса! – каза и издуха дима нагоре.

-На кой въпрос?

-Била ли си някога щастлива? Имам предвид, наистина щастлива.

Разсмях се.

-Това са пълни глупости!

-Значи съм глупачка? – ококори се Пресяна.

-Добре, добре...Ето какво! – предадох се аз. – Бях щастлива, когато водех предаването. Правех това, което исках. Както каза преди малко, чувствах се спокойна и удовлетворена.

-А ще бъдеш ли щастлива, ако отново водиш предаване?

-Предполагам.- измърморих уморено.

-Запомни какво си казала! – смигна ми Пресяна.

Допихме кафето в мълчание. После разходихме Пирин до реката. Чичо Станчо се върна чак за вечеря.

-От всичко най – обичам боб в гърне. – каза, когато Преси сложи масата. И потвърди думите си, като излапа три паници.

Макар да се изнервих от логическия капан, в който Пресяна ме хвана, прекарах отлично останалите дни от гостуването. Върнах се в София, заредена с енергия, а може би антидепресантите бяха подействали. Въпреки това, следващите два месеца се оказаха същинско ходене по мъките. Интервю след интервю, отказ след отказ.

В началото на ноември се оказах отново в изходна позиция. Не ставах от леглото, не се хранех, пушех като комин.

Един мъглив обед, настоятелният звън на мобилния ме измъкна от леглото.

Обаждаше се някоя си госпожа Иванчева и ме канеше на разговор в офиса на телевизия Омега. Отидох без да имам големи очаквания. Телевизията беше водеща, правеше най – рейтинговите предавания. Ставаше въпрос за ново ток шоу, което, О, Господи, искаха аз да водя. Естествено, съгласих се.

Предаването тръгна добре и скоро бях пак във вихъра си. След няколко седмици се оказа, че режисьорът е по – големият брат на Пресяна.

- Щастлива ли си, Зори? – попита ме Преси, когато се чухме за Коледа.

-Спокойна и удовлетворена. – каазх. Страхувах се, че ако отговоря по друг начин, ще разваля магията.